Странно име за текст, нали? Странно, но съвсем намясто. Защото …
Защото Жанета и Жулиета ми дадоха точно това. Надежда.
От близо четири години вървя по пътя на промяната. Понякога съм сама. Понякога с различни екипи свършихме много работа. Създадохме образователни игри за различни възрастови групи. За родители. Проведохме два проекта с финансиране. Издадохме календар. Две книги. Четири статии. Но!!!!! Но чувството за безсилие и безсмислие вместо да намалява, започна да расте.
Започна да расте заради институциите. Затворени врати. Откази и НЕ-та. Мълчание. Ах, това мълчание!! Направо ме побърква. Все едно ти казват: “Щом не сме го измислили ние, значи не става, няма да го правим.“ Ти пък им казваш: „Ама то работи, доказано работи. Има данни.“ Ама си го казваш наум, защото те дори не са намерили време да те поканят, да те изслушат. И няма и да го направят.
Започваш да се питаш – да не би ти нещо да не си наред?? Защо го правиш? За пари ли? – Не, не е за пари, в страницата има финансов отчет и може да се види. Да не би да си толкова благородна, че да правиш неща за хората? – Не, като всички останали си, с добрите моменти и лошотиите, с усмивките и киселите физиономии. Да не би да търсиш признание, нещо сбъркано с егото? – Не, не може да е така – че как точно с тази тема??? Просто си видяла, че работи; че променя начина на мислене и много те е яд, че нямаш възможност да срещнеш повече хора и да въздействаш върху повече начини на мислене.
Започваш да се отчайваш и да губиш енергия. Започваш да прегаряш. Виждаш знаците на бърнаута. Негативното и неуспехът превземат все по-често мислите ти. В един момент избухваш!! Казваш си „Не! Не може повече така!“ Казваш си: „Отказвам се. Аз бях дотук. Край.“
И после отиваш на празник. На Жанета и Жулиета – две празнуващи сестри. И те са сложили кутия – кутията на снимката. Пълна с пари. Но също така и със сърце. С доверие. И те (всъщност много хора по пътя ти) сякаш ти казват: „Моля те, не спирай!“ Тогава си спомняш за един от етюдите от книгата „Ограда. Етюди от село“. Казва се „Надежда“.
В крайна сметка този текст не е за бърнаута, за мълчанието и за затворените врати. Този текст е за надеждата. За надеждата, която ми дадоха две сестри💗. Вие може би ще кажете, че тя е твърде малка. Да, малка е. Малка е, но все пак я има.
Все пак я има.
Текст: Румяна Георгиева
