Човекът и планината

В този текст ще разкажем една история. Историята на Орлин. И не само.

Може би на много от Вас тя отдавна е известна. Историята за лавината под връх Мусала, когато Орлин оцеля. Оцеля благодарение на няколко неща – на екипировката си, на уменията и знанията си как да реагира в една екстремна ситуация, на уменията и знанията на човека с него – Младен, на късмета. Тяхната история е разказана и във филма „Смъртоносна пудра“. Може би много от Вас са го гледали. Може би много от Вас тепърва ще го гледат.

Тази статия е и за тях, но и не само. Тя е и за човека. За човека и за планината. За моментите, в които човекът си помисля, че е на върха ѝ, че по някакъв начин я е покорил. Че вече знае как се правят нещата. Че владее ситуацията.

В последните години стана популярно хората да ходят с панти в планината, да карат извън пистите. И ние не можем и не искаме да спрем това развитие. Успоредно с  тази тенденция започнаха да се появяват различни курсове за лавини. Разработиха се нива – първо, второ, трето, пето. Хората започнаха да се убеждават сами себе си, че след като са били на курс, вече знаят как стават нещата. Хората започнаха да придобиват самочувствие.

Но… Но мен ме тревожи друго. Тревожи ме мисленето, че можеш въобще да си помислиш, че знаеш достатъчно. Плаши ме мисленето, че на любимата ни сцена във фейсбук ставаме свидетели на все по-юнашки и юнашки изпълнения. Кой къде се качил. Как се качил. Как се качил без … Колко може… Вие може би ще попитате защо? Какво пък толкова? Нали няма инцидент? Нали няма жертви? И отново защо съм се разтревожила?

Защото осъзнавам, че често като че ли не ценим човешкия живот. Че знанията, получени от курс, не се прехвърлят автоматично в екстремна ситуация. Че това че сме минали през няколко нива не ни прави екперти. Че превенцията и предпазливостта са може би по-добра стратегия. В името на живота. В името на примера, който даваме на околните. В името на…

И да. Тя си стои. Тя е там. Планината. Красива, достъпна и недостъпна, опасна, студена, величествена, привлекателна. Тя е там и ни чака. А човека?

Негово право е да направи своя избор как да е по-близко до планината. Как да общува с нея. Как да е, да бъде и да продължава да бъде…

Текст: Румяна Георгиева