Апатията е в нас. Апатията е навсякъде около нас. Просмукала се е в живота ни. Станала е удобна, привлекателна, достъпна, лесна. Живеем в свят на апатия и безразличие.
Защо реших да напиша този текст ли?
Поводът беше миналата събота, Задушница. Символичен ден, в който организирахме работилница за родители, посветена на пътната безопасност. На въпросната работилница бяха поканени доста хора, но в крайна сметка дойдоха трима. Трима души сметнаха, че могат да отделят час от времето си. Трима души обърнаха внимание на поканата. Трима души излязоха по някакъв начин от зоната си на съботен комфорт. Със сигурност има и хора, които просто са забравили:). Приемам го и уточнявам още веднъж – това беше само поводът. Безкрайно благодаря на дошлите!
И все пак … Случилото се не е ли по някакъв начин тревожно? Защо хората си мислят, че това не ги касае? Защо мислят, че всичко си знаят?
Отговорите на тези въпроси не са особено приятни (за мен поне😊). Намирам отговорите в начина на мислене. Мисленето, което ти казва: „Това не е моя работа.“ Или пък: „Аз знам как да си възпитавам децата.“ Или пък: „Няма как на мен да ми се случи.“ Защо пък не и: „Не ме интересува. Събота вечер е. Отивам да си почивам.“ Същият този начин на мислене, който постоянно ти казва, че ти нямаш никаква вина за обществото и страната, в които живееш. Същият начин на мислене, който те кара да повтаряш като вечен рефрен „Скапана държава“. Начинът на мислене, който помогна да намериш много причини да не отидеш и да гласуваш.
Какво се получава? Искаме да живеем в демокрация, но не гласуваме, не „им“ гласуваме или пък твърдим, че няма за кого да гласуваме. (Човек ще рече, че сме толкова извисени духом и не се е намерил политик, който да отговори на възвишените ни очаквания:) Искаме да не чуваме за катастрофи, да преборим войната по пътищата, но не искаме да участваме, да дадем и ние нещо по въпроса. Убедени сме, че то не зависи от нас. По-лесно ни е да си останем у дома на дивана, спокойно и обстойно да си критикуваме и да пием по едно.
Искаме хората около нас да са по-добри с нас, но същевременно самите ние понякога не даваме доброта. Не ни пука. Или пък ни мързи.
Наскоро в разговор с председателката на фондация „Ани и Явор – ключът е любовта“ си говорихме по темата. Тя ми разказа за чуто интервю и поставения въпрос пред госта кое е по-лошо в нашия свят – агресията или апатията (перифразирам). Та кое е по-лошо? Агресията или апатията?
За госта, но и най-вече за мен отговорът е АПАТИЯТА. Защо ли? Защото апатията поставя под съмнение нещо много, много важно. Тя поставя под съмнение дали въобще още си жив…
P.S. За този текст избрах снимка с празни столове. Това е. И все пак да не забравяме, че на три стола все пак седнаха хора😊.
Текст: Румяна Георгиева
