Три години след официалното начало на инициативата „Пътят на промяната“ усещам натрупаната умора. Предизвикана е от много и различни фактори. Фактори като финансиране, по-скоро липсата му. Като трудности, пречки и перипетии. Като административни спънки. Като самота. Пълна самота по пътя. Оказва се, че нещо е създадено – образователна игра; че научно е доказано, че то работи и въпреки това че е почти невъзможно да се осъществява, реализира, вкарва в ежедневния ни живот.
Осъзнавам, че имам голямо желание да го популяризирам, но като че не сме готови. От една страна говорим колко е важна пътната безопасност; колко тази тема е болезнена за обществото ни. От друга обаче нямаме време и енергия за нея.
Понякога е истински отчайващо.
Изправям се пред себе си и се взирам в себе си. Започвам да се гледам. Започвам да те гледам. Гледам и виждам, че в теб се борят различни чувства. Че се питаш дали пък ти нещо да не си наред. Щом като другите не искат, теб пък какво те засяга…
Виждам, че си спомняш. Спомняш си, когато загина едно младо момче как си пожела да промениш света. Как си пожела да няма повече нито една майка и нито един баща, които да преживяват това. Не се получи. Случиха се други катастрофи. Загинаха още млади хора. Още деца.
Усещам, че си мислиш. Че постоянно мислиш. Че знаеш, осъзнаваш, че вече не можеш да даваш 100% от себе си, защото трябва и да работиш. За пари имам предвид😊.
Ти се и питаш. Питаш се струваше ли си. Струва ли си. Защо го правиш. Искаш да те потупат по гърба ли, да ти кажат „Браво“? Какво си представяше, че ще стане?
Дори се и чудиш. Чудиш се на толкова много хора в света около теб. С толкова много средства, възможности. Забързани в своите животи. Изпускащи някакви моменти…
Виждам, че страдаш. За загубите. За енергията. За умората. За незнанието. Незнанието, което всеки ден виждаш в хората около теб. Ти самата знаеш, че има нещо, което те не знаят.
И да – ти се уморяваш. Ти се умори. От битките. От мислите. От трудностите. От липсата на средства. От липсата на хора около теб. От самотата по този път.
Това е. Стига толкова. Този текст свършва тук.
P.S. Благодаря на Лили Тушек за снимката.
Текст: Румяна Георгиева
