Странно нещо е човекът. Колкото повече има, толкова повече това, което има, не му стига…
Да, наистина.
Човекът минава през много етапи в живота си. През възходи и падове, през успехи и неуспехи, през радости, трудности. Иска да се реализира – гради кариера, строи сгради, мостове; лекува хора; пише статии, научни трудове; ходи в командировки, ходи на обучения, пътува, развива се, издига се по стълбицата; прави бизнес, успешен бизнес, който го увлича и увлича; иска да се докаже, че може, иска да може и да може…
После човекът решава, че иска да има много неща. Да ги притежава. Започва да си купува, да има, да спестява и да се лишава, за да има. Телефон, кола, дрехи, апартамент, устройства, джаджи, екипировка. Храна, бутилки различни винá. Вещи…
В друг етап от живота си човекът започва да си мисли и за деца. И той има свои деца, отглежда ги, обича ги, изпитва техните радости и скърби. Нощите му са посветени на мечти и страхове. Неговите деца стават част от неговия живот, от него самия. Завинаги…
И разбира се забавленията. Пътуванията. Приятелствата. Човекът отбелязва своите пътешествия, води дневник на своите почивки, изпитва удовлетворение, че е видял, че е бил, че е ял, че е спуснал, че е плавал, че е …
В живота си човекът намира и своето хоби. Влага в него много страст и ентусиазъм. Катери се, изкачва върхове, събира нещо си, играе народни танци, ходи на йога, бродира, плете, кара колело, скейборд, свири на инструмент, твори изкуство…
Или пък в мрежите. Снима се тук, там. Винаги усмихнат. Винаги щастлив. Всеки ден преглежда и преглежда, интересува се дали го харесват, колко го харесват, дали… Човекът знае, че това, което показва, не е истина, защото никой не може да бъде винаги усмихнат. Защото в живота има и скърби, яд, стрес…
И в един момент нещо се случва. Нещо разтърсва човека. Нещо го пронизва, нещо го гложди. И всичко, което има, започва да не му стига. Може би освен децата… Всичко, което има, започва да му се струва кухо, празно. В този един момент човекът намира онова другото – онова, което е търсил – човекът намира своите каузи…
И той започва да живее, да гори в тях и чрез тях. Да събира капачки, да участва в дарителски кампании и акции, да разпространява, да пише, да пази природата … Да дарява времето си, кръвта си, идеите си, ресурсите си… Да спасява хора. Човекът разбира, че без своите каузи, без трепетите на сърцето си, той не е той. Без тях той се губи и изгубва. Човекът разбира, че има нужда от тях. Разбира, че неговите каузи са придали един различен смисъл на неговия живот. Човекът … човекът не е достатъчно щастлив, не е пълен без тях … без своите каузи… Тогава … тогава започва да търси и съмишленици. Иска му се да запали и другите хора. Търси ги. Вика ги. Но… но те чуват. Или пък не искат. Или пък не са готови. Или пък така им е по-лесно, по-удобно. Предпочитат да не мислят, по-леко е да не си задават въпроси, да не задават въпроси. Човекът знае, че не трябва да очаква и все пак очаква. В моменти като тези се чувства сам, самотен. От време на време тишината не е така тиха и той долавя някакви гласове – гласове, които споделят каузата му, вижданията му, стремежа му към промяна. Като някакви други светлинки в мрака. Те са много мънички, но са там, в същия този мрак. Те го хранят и захранват с нова енергия. Човекът разбира, че не е напълно сам, че има и други, че има съмишленици… Той знае, че има нужда от помощ. От гласност. От споделяне. От други. От другите. От…
И така …
Животът продължава. Човекът върви по пътя на своята кауза. Понякога върви сам, понякога е с други. Но той върви. Продължава да върви. В някои моменти даже тича. В други едвам се помръдва. Пълзи. Като малък бавен охлюв. Но продължава. И продължава. Защото…
Защото какво би бил човекът без неговите каузи?
