Това е заглавието на фото книгата на Вера Гоцева – Ломовера, издадена от ЛГБТИ организация „Действие“. Но в тази статия аз всъщност искам да разкажа една друга история за приемането.
Имам приятелка с физическо увреждане. Всеки ден въпреки трудностите тя излиза от дома си и ходи на рехабилитация, плуване, събития. Обича културния живот. Понякога самата тя е доброволец за различни каузи. Но тази история всъщност не е и за самата нея.
Тази история е за нас.
Моята приятелка пътува всеки ден с метрото. Хората я виждат, срещат, най-вероятно забелязват. Всяка сутрин, когато влезе в метрото, тя помолва седналия най-близко до вратата човек да ѝ отстъпи мястото си, за да седне най-близо до вратата. Така е било и онзи ден. Деня, за който искам да разкажа. Помолената дама не била доволна от молбата на приятелката ми. Изпуфтяла. По някакъв начин била извадена от зоната си на комфорт. Трябвало да се премести с едно място по-надясно. В един момент попитала приятелката ми какво ѝ е увреждането. В тази игра на нерви и търпение моята приятелка започнала да губи самообладание. Все пак подробно описала двигателните си проблеми. Помолената да отстъпи дама направила някакво заключение от сорта: „Явно жената си има не само физически проблеми“. И тук дошъл момента на болката. Приятелката ми … приятелката ми просто се разплакала.
Може би ще попитате какво направили другите пътници? Тук отговорът е много, ама наистина много кратък. Те не направили НИЩО. Всеки гледал любимия си ценен телефон. Всеки бързал. Всеки нямал време да обърне внимание или да каже една едничка дума на съчувствие. Всеки мислел, че това не е негова работа.
Да. Тази история е за приемането. За моята приятелка. За грубостта. За желанието да нараним някого дори и напълно непознат. За още по-страшното от грубостта – за безразличието. Тази история е за мен и за Вас. Тази история е за НИЕ и за това как допуснахме да станем такива.
А ако някой се чуди защо според мен мястото на този текст е в блога на нашата организация, то аз бих отговорила така – припознали сме за една от нашите каузи да променяме някои вкоренени нагласи в обществото ни, които ни връщат постоянно назад. Тези нагласи са като някакво огледало на нашето общество. Нагласите да премълчим, да си траем, да не забележим, да не ни пука. И то най-вероятно не защото сме лоши хора, а просто защото така е по-лесно… Припознали сме за една от нашите каузи да приемаме различните – такива, каквито са. Не сме ли всъщност всички ние по своему различни??
Иска ми се да имаме все пак и надежда. Като например да разказваме други различни истории за приемането ВЪВ и ИЗВЪН метрото. Дали е реалистично, постижимо, дали е възможно??
Текст: Румяна Георгиева
