Напоследък все по-често си задавам този въпрос. Къде е душата? Къде е тя наистина? Защо навсякъде около нас стои безразличието? Безличието? Липсата на всякакво чувство и на всякакъв интерес?
Защо го пиша този текст? Какво искам да кажа? Какво искам да Ви кажа?
Искам да кажа, да споделя. Наскоро съвместно с друга организация поканихме на среща едно министерство. Искахме да обсъдим така болезнената тема в нашето общество за смъртта на пътя. Искахме да споделим насъбрания опит (вече имаме такъв😊). Искахме да …
Но отговорът, който получихме, по някакъв начин надмина моите очаквания, опасения, страхове. Този получен отговор ме доведе до въпроса на този текст „Къде е душата?“
Може ли при толкова много смърт на пътя в страната ни да си помислиш дори за миг, че работата на твоята институция по този въпрос е свършена? Може ли дори за миг да си помислиш, да допуснеш да се прокрадне мисълта, че не те интересува? Да си повярваш, че нямаш нужда от други организации, от чужди приноси, от различни гледни точки? Да твърдиш, че нямаш време? Да си мислиш, че твоите приоритети са другаде? Възможно ли е това? Питам всеки един, който вижда и чува новините от нашите пътища. Не е нужно да давам повече информация, нали?
В книгата на Димитър Вацов „Българският Чернобил. Археология на моралната нищета“ има един цитат, който ме кара да мисля и да мисля. Да се ровя в човешкото и неговите измерения. Авторът пише за управляващите по онова време (1986г.) и пълното мълчание от тяхна страна за радиацията и ефектите от нея върху населението. Ето: „И при това съвсем не правят това умишлено: със сигурност целта им не е била да унищожат българите. Не, те не правят нищо не защото искат да убият някого, а защото не ги е грижа.“
Какво се е случило с управляващите? Какво се е случило с чиновниците? Та нали и те имат деца? Къде, къде наистина са оставили душата си? Къде им е душата?
P.S. Може би ще се попитате дали снимката към този текст има някаква история. Краткият отговор на този въпрос е „Да“. Преди време неочаквано получих подарък от една жена, която не познавам. Бабата на приятелката на сина ми (😊). Тази жена, без да ме познава, ми е изплела чанта. А на самата чанта е закачила сърчицето на снимката. Намерих човешкото в непознат човек… В ръчно изплетена чанта със закачено на нея сърчице.
Текст: Румяна Георгиева
