Една година след излизането на книгата ми „Ограда. Етюди от село“, издадена от издателство Ерго, размислите се лутат в главата ми.
Лошата новина: За тази година успях да се срещна с пълното, дълбоко, тихо, даже пронизително тихо мълчание около този литературен опит. Като на снимката книгата остана незабелязана, непрочетена, необсъдена, не … Определено не беше приятно. На моменти беше непоносимо. Мълчанието поражда съмнение, даже не едно, а множество съмнения. Неувереност, не една, а множество неуверености. Самообвинения. Нещо от сорта на „Как можах да го направя? Кукувица ли ми изпи ума?“ Нещо от сорта на „Всяка жаба да си знае гьола“ (кой всъщност е моят гьол??) Реших да не пиша повече „книги“ (с доза самоирония – то това може и да е добра новина😊). Иначе теми за Етюди от града например много: Боклук. Театър. Тоалетна чиния. Протест. Добитък (Стоп!!! Да не тръгна към политически теми, че ще стане една…). Дали към днешна дата бих издала книгата въпреки всичко? Не съм сигурна (независимо, че знам, че сборникът е част от Пътя на промяната).
Добрата новина: Понякога мълчанието беше прекъсвано и дочувах отзиви за писанията (😊) ми. В тази връзка съм безкрайно благодарна на тези, които отделиха време и енергия да ми пишат. Благодаря и на тези, които просто са прочели. Благодаря на: Марти от издателството, на Мая (първата официална читателка), на Жана, на Евето, на Сузи, на Ваня, на Таня, на Люси, на Зара, на Боби, на Росен, на Майа, на Светлето, на Тони, на бабата на Ели, на Жужи, на Катя, на Габи, на мама и тати, на Милена, на приятелката на Катето, на Катето и Павката, на леля Роза, на Еди, на Любо, на Асен, на Рената (моята първа читателка от Хърватска, която сподели, че открива много от образите и в нейната страна), на човека до мен, на сестра ми, на децата ми, на някои приятели на сина ми, на … Със сигурност съм пропуснала някого (неумишлено😊)…
Лошата новина: Няма как тази книга да се отдели от пътя, по който съм поела – пътя да променим начина си на мислене. Но!!! Не сме се променили. Не сме променили начина си на мислене. И както е тръгнало, няма и да го променим. Защо ли? Ами защото не искаме. Не искаме да се променим (това даже е по-лошото). Не живеем добре, но пък същевременно всичко си знаем и така като че ли ни е по-лесно…
Добрата новина: В кратки мигове виждам промяната около себе си. В малки нещица като споделяния, постъпки, отзиви, разговори, обмяна на идеи. В светлинките на протеста. В много малки дозички надежда…
Накратко: Искаме да живеем в демокрация, но не ни се ходи на площада. Или пък отиваме, но после не искаме да ИМ гласуваме (дано да не съм права😊). Искаме върховенство на закона, но някак си да не важи за нас. Както сподели един участник в наше обучение: „Всички знаем правилата. Не ги спазваме, но изискваме от другите да си спазват.“
В крайна сметка къде е истината?
P.S. Питате за оградата ли? Ами тя си е там. Още не сме я измазали.
Текст: Румяна Георгиева
