Безспорно това са първите въпроси, които нормалният човек си е задал, след като е научил за жестокото убийство в Пловдив. Чувствата са неописуеми. Дискусии. Размисли. Постове. Един достоен съдия, който излиза публично с името и решението си.

Но пак – как е възможно? Как сме допуснали деца да стигнат до такова падение? До такава „морална нищета“ (Димитър Вацов)? До жестокост в един нацистки формат? До всякаква липса на човечност и духовност?

Не мисля, че обвинението на който и да е министър или правителство е редно. Не мисля, че този ужасяващ случай трябва да се политизира. Нашата реалност е резултат на множество правителства, на множество години, политики или по-скоро липсата на такива. На този фон твърдението на председателката на учителския синдикат Янка Такева, че българското образование е на едно много добро ниво, звучи абсурдно. Българското образование. Забравило думичката „възпитание“. Отдадено на академизъм, успехи и оценки. Желаещо да учи съвременните деца на предмети като “Религия и добродетели“ (Убедена съм, че решенията в образованието се взимат много често от хора, които нямат абсолютно никаква представа какво се случва в една съвременна класна стая и какви са съвременните деца.)

Как е възможно? В 21 век, в Европейския съюз, в демокрация? Как е възможно от близо 12-15 човека нито един да не предотврати? Тук спирам с въпросите, защото отстрани сега е много лесно да намираме виновниците и да спорим, и говорим до безкрай.

Духовен ужас. Това е чувството, което изпитах от това събитие. Чувство, изпитано от мен в целия ми съзнателен живот само веднъж – при посещението на Аушвиц. Тогава си мислех, че не мога да си представя, не мога да проумея как човек е способен на такива деяния и издевателства.

И ето. Видях. Способен е. И то на какво! Но не е само това. Видях, че на такива деяния са способни деца!!! Ето това е големият ужас! Как едни деца са се превърнали в оскотели същества, радващи се на нещастия и кръв. Самият акт на снимката… По-добре да спра, защото …

Провалът на образователната ни система. Случилото се в Пловдив е именно доказателство за този провал. За провала на учителите, на родителите и съответно на техните деца. За провала на нас възрастните. Тези ние, които имаме интелектуалния ресурс и инструмент да забележим нередностите и да ги предотвратим, отстраним. Тази част от ние, която не го е направила и е затваряла очи през „лицата на насилието“ (Светла Гогова).

А сега накъде? Към Терминал 1 или 2? Към …?

Аз лично не съм намерила отговора. Не, всъщност съм го намерила: Ще се боря!

P.S. Изборът на снимка за този текст се оказа трудна работа. Затова и избрах снимка от входа на Аушвиц – най-безнадеждното място на света. Там, където пише, че трудът те прави свободен. Не, не е вярно! Единственото нещо, което те прави свободен е … добротата.

Отивам да я търся.

Текст: Румяна Георгиева

Наскоро съвместно с друга организация поканихме на среща едно министерство. Искахме да обсъдим така болезнената тема в нашето общество за смъртта на пътя. Искахме да споделим насъбрания опит (вече имаме такъв😊). Искахме да …

Но отговорът, който получихме, по някакъв начин надмина моите очаквания, опасения, страхове. Може ли при толкова много смърт на пътя в страната ни да си помислиш дори за миг, че работата на твоята институция по този въпрос е свършена? Може ли дори за миг да си помислиш, да допуснеш да се прокрадне мисълта, че не те интересува? Да си повярваш, че нямаш нужда от други организации, от чужди приноси, от различни гледни точки? Да твърдиш, че нямаш време? Да си мислиш, че твоите приоритети са другаде? Възможно ли е това?

В книгата на Димитър Вацов „Българският Чернобил. Археология на моралната нищета“ има един цитат, който ме кара да мисля и да мисля. Да се ровя в човешкото и неговите измерения. Авторът пише за управляващите по онова време (1986г.) и пълното мълчание от тяхна страна за радиацията и ефектите от нея върху населението. Ето: „И при това съвсем не правят това умишлено: със сигурност целта им не е била да унищожат българите. Не, те не правят нищо не защото искат да убият някого, а защото не ги е грижа.“

Какво се е случило с управляващите? Какво се е случило с чиновниците? Та нали и те имат деца? Къде, къде наистина са оставили душата си? Къде им е душата? Къде е човешкото?

Но всъщност историята на свършва тук. Тя продължава. Продължава с опит от моя страна след среща на комисия по пътна безопасност да заговоря заместник-министърка от същото министерство. Опит, при това злощастен. Злощастен, защото тя (въпросната дама) не можа да отдели и минута от времето си. Дотук добре. Възможно. Но!!! Но също така тя (същата въпросна дама) почувства нужда да покаже своето пренебрежение, предполагаемото си превъзходство. Как? Като продължи по пътя си, говорейки ми с гръб към мен. Ето това е демонстрация. И тук не става въпрос само за изгубената душа. Тук стигаме и до други ключови проблеми. Проблеми с манталитета на българския политик, на човека с власт. Манталитетът, който го кара да се чувства отгоре, да смята, че не дължи уважение. И докато в демократичните държави хората с власт пътуват с метрото или пък в подобна среща ще засвидетелстват интерес, грижа, отзивчивост, при нас е … така. Оказва се, че има мнооого липси, но най-вече я няма душата …

P.S. Може би ще се попитате дали снимката към този текст има някаква история. Краткият отговор на този въпрос е „Да“. Преди време неочаквано получих подарък от една жена, която не познавам. Бабата на предишната приятелка на сина ми (😊). Тази жена, без да ме познава, ми е изплела чанта. А на самата чанта е закачила сърчицето на снимката. Намерих човешкото в непознат човек… В ръчно изплетена чанта със закачено на нея сърчице.

Текст: Румяна Георгиева  

И ето. В средата на 2026г., от близо 20 години в Европейския съюз, равноправни членове на Шенген и Еврозоната, ние сме си тук – на мястото, на което винаги сме си били. Организират се шествия „За“ и „Против“. Очевидно този текст показва, че аз вървя  в шествието „За“. Но не спирам да си задавам въпроса защо хората са против? Как може човек с подобно различие да промени към лошо начина ми (ни) на живот? Как би могъл да застраши така нареченото традиционно българско семейство? И какво точно означава това? Ами че то в този „традиционен“ начин на мислене жените са поставени на по-ниско равнище. Често говорим в нашето общество за големия проблем с домашното насилие, с насилието и всички негови форми и изражения. Това дали също е „традиционно“? Стоп! Разбира се, че в семейството има хубави традиции, ценности. Като например доброта, уважение, толерантност. Но не са ли тези ценности общочовешки, за всички?

Във въпросното шествие, обявило се против София Прайд, едни до други крачат представители на църквата, музиканти … За мен те казват, че НЕ искат да виждат другите, НЕ искат да чуват гласа им. Че същите тези други могат да покварят нашите (техните) деца … Защо мислят така?

Страх. Всяване на всякаква несигурност. Езикът на манипулацията и на нейно величество Пропагандата. Езикът на внушението, на изопачаването. Какво ме бърка в крайна сметка кой с кого спи? Чувам думи като „Не ги харесвам“… Кой те кара да ги харесваш? Тук не става въпрос за харесване или нехаресване. Тук става въпрос за нещо съвсем друго.

Пак стоп!

Защо се страхуваме от София Прайд? Защото не сме дорасли като общество? Защо не ни харесва различието и по-конкретно точно това различие? (Връщам се към началото на текста си, където споменавам книгата „Ограда…“ – книгата, в която доказвам (за мен) връзката между начина ни на мислене, всичките ни предразсъдъци и войната по пътищата, качеството ни на живот…)

Демократичното общество расте, развива се, израства. Еднакво е към всички. То е на и за всички. Променя се. Към по-добро.

Дали пък пътят и надеждата за нас не са заключени и не могат да бъдат описани с една единствена дума? ПРИЕМАНЕ? Не! Думите всъщност са две. Втората дума е и най-важната, най-вечната, най-човешката.

Думата СВОБОДА.

Текст: Румяна Георгиева

Осъзнавам, че имам голямо желание да го популяризирам, но като че не сме готови. От една страна говорим колко е важна пътната безопасност; колко тази тема е болезнена за обществото ни. От друга обаче нямаме време и енергия за нея.

Понякога е истински отчайващо.

Изправям се пред себе си и се взирам в себе си. Започвам да се гледам. Започвам да те гледам. Гледам и виждам, че в теб се борят различни чувства. Че се питаш дали пък ти нещо да не си наред. Щом като другите не искат, теб пък какво те засяга…

Виждам, че си спомняш. Спомняш си, когато загина едно младо момче как си пожела да промениш света. Как си пожела да няма повече нито една майка и нито един баща, които да преживяват това. Не се получи. Случиха се други катастрофи. Загинаха още млади хора. Още деца.

Усещам, че си мислиш. Че постоянно мислиш. Че знаеш, осъзнаваш, че вече не можеш да даваш 100% от себе си, защото трябва и да работиш. За пари имам предвид😊.

Ти се и питаш. Питаш се струваше ли си. Струва ли си. Защо го правиш. Искаш да те потупат по гърба ли, да ти кажат „Браво“? Какво си представяше, че ще стане?

Дори се и чудиш. Чудиш се на толкова много хора в света около теб. С толкова много средства, възможности. Забързани в своите животи. Изпускащи някакви моменти…

Виждам, че страдаш. За загубите. За енергията. За умората. За незнанието. Незнанието, което всеки ден виждаш в хората около теб. Ти самата знаеш, че има нещо, което те не знаят.

И да – ти се уморяваш. Ти се умори. От битките. От мислите. От трудностите. От липсата на средства. От липсата на хора около теб. От самотата по този път.

Това е. Стига толкова. Този текст свършва тук.

P.S. Благодаря на Лили Тушек за снимката.

Текст: Румяна Георгиева

За много хора този празник е някакъв далечен спомен от годините на соца; годините, когато банкетите бяха истински банкети, народът се веселеше и не мислеше…

И въпреки това… Въпреки това на този ден празнуваме и други неща (аз поне😊)…

Изабел Уилкерсън казва, че съществува „една фундаментална истина за нашия вид, а именно че всички човешки същества искат да бъдат свободни“. Това важи в пълна степен и за човешките същества от женски пол, разбира се. И независимо, че на думи и на хартия всички сме равни, понякога не е така. Същата дама говори и за много други аспекти на правата, за „посланията, които достигат до нас за йерархията“, за кодовете и предразсъдъците в нашето „подсъзнание, когато решаваме, че човекът е излязъл от мястото, което се очаква да заема“, за „несъзнателна предубеденост“… Думи като „превъзходство“, сила, слабост, страшно много думи, които по някакъв начин свързваме с пола. Откакто вървя по Пътя на промяната, все по-често осъзнавам, че и аз съм срещала мисленето в рамки, че съм виждала невиждането, че съм усещала отрицанието, неизслушването. Усещането за нещо неизказано, премълчано. За високи невидими прегради и огради. За предразсъдъци и стереотипи. Някакви мънички неща. Почти незабележими. Като например … Като например различните значения на думички като „мъжки“, „женски“ и много други. Или пък… не по-добре да се спра. Откакто вървя по Пътя на промяната, все по-често осъзнавам, че съм чувала думите „Няма да ми казва какво да правя една жена“. Причината за това често е една единствена. Пол.

Говорим, че сме равни. Но често не сме. Мислим, че сме свободни, но пак не сме. Убедени сме, че при нас е различно, но често не е.

Какво бъдеще всъщност си пожелаваме за нашите дъщери??

Отново спирам, че се страхувам да не стане една😊…

И така, мили момичета, пожелавам на всички Вас да продължавате да мечтаете, да сбъдвате, да бъдете! А на Вас – момчетата до нас – продължавайте да търсите свободата! Защото този празник е и за това – за свободата!

P.S. Снимките са от прекрасните орхидеи в горите край Ушуая, където е и краят на света😊.

Мястото не ме разочарова. Красивите страни, които му бях приписала в мислите си, напълно отговориха на действителността. Това е мястото на нашата планета, където съществува основно дива природа. Където навсякъде има живот. Където животът направо кипи и блика. Където цветовете са толкова силни. Където има много дъги. Където ние – хората – сме по някакъв начин на гости.

Какво ми даде всъщност Патагония? По свой начин смисъл. Изключително силно усещане за природа. Желание почти постоянно да се усмихваш – радост, чиста и неподправена радост. Убеждение, че все още има дива природа на планетата. Нежелание да съм от страната на хората и разбиране, че там ми е мястото. Простор. Гледки – накъдето и да погледнеш, гледки, гледки и пак гледки. Планини и ледници със заснежени върхове и скали. Казах ли за цветовете? Толкова много цветове!!! Раят на птиците. Гуанакото. Кондорите. Фламингото. Птиците нанду. Пингвините. Безкрайността. Зеленината. Ледниковите езера с тюркоазен цвят. Долините и реките. Брястовите гори. Изсъхналите дървета.  Символиката на намерените тук четирилистни детелини. Краят на света. Водопадите. Вятърът.

Една сбъдната мечта. Патагония – мястото, където…

Текст: Румяна Георгиева

Лошата новина: За тази година успях да се срещна с пълното, дълбоко, тихо, даже пронизително тихо мълчание около този литературен опит. Като на снимката книгата остана незабелязана, непрочетена, необсъдена, не … Определено не беше приятно. На моменти беше непоносимо. Мълчанието поражда съмнение, даже не едно, а множество съмнения. Неувереност, не една, а множество неуверености. Самообвинения. Нещо от сорта на „Как можах да го направя? Кукувица ли ми изпи ума?“ Нещо от сорта на „Всяка жаба да си знае гьола“ (кой всъщност е моят гьол??) Реших да не пиша повече „книги“ (с доза самоирония – то това може и да е добра новина😊). Иначе теми за Етюди от града например много: Боклук. Театър. Тоалетна чиния. Протест. Добитък (Стоп!!! Да не тръгна към политически теми, че ще стане една…). Дали към днешна дата бих издала книгата въпреки всичко? Не съм сигурна (независимо, че знам, че сборникът е част от Пътя на промяната).

Добрата новина: Понякога мълчанието беше прекъсвано и дочувах отзиви за писанията (😊) ми. В тази връзка съм безкрайно благодарна на тези, които отделиха време и енергия да ми пишат. Благодаря и на тези, които просто са прочели. Благодаря на: Марти от издателството, на Мая (първата официална читателка), на Жана, на Евето, на Сузи, на Ваня, на Таня, на Люси, на Зара, на Боби, на Росен, на Майа, на Светлето, на Тони, на бабата на Ели, на Жужи, на Катя, на Габи, на мама и тати, на Милена, на приятелката на Катето, на Катето и Павката, на леля Роза, на Еди, на Любо, на Асен, на Рената (моята първа читателка от Хърватска, която сподели, че открива много от образите и в нейната страна), на човека до мен, на сестра ми, на децата ми, на някои приятели на сина ми, на … Със сигурност съм пропуснала някого (неумишлено😊)…

Лошата новина: Няма как тази книга да се отдели от пътя, по който съм поела – пътя да променим начина си на мислене. Но!!! Не сме се променили. Не сме променили начина си на мислене. И както е тръгнало, няма и да го променим. Защо ли? Ами защото не искаме. Не искаме да се променим (това даже е по-лошото). Не живеем добре, но пък същевременно всичко си знаем и така като че ли ни е по-лесно…

Добрата новина: В кратки мигове виждам промяната около себе си. В малки нещица като споделяния, постъпки, отзиви, разговори, обмяна на идеи. В светлинките на протеста. В много малки дозички надежда…

Накратко: Искаме да живеем в демокрация, но не ни се ходи на площада. Или пък отиваме, но после не искаме да ИМ гласуваме (дано да не съм права😊). Искаме върховенство на закона, но някак си да не важи за нас. Както сподели един участник в наше обучение: „Всички знаем правилата. Не ги спазваме, но изискваме от другите да си спазват.“

В крайна сметка къде е истината?

P.S. Питате за оградата ли? Ами тя си е там. Още не сме я измазали.

Текст: Румяна Георгиева

Ще Ви дадем пример за нашето любимо послание от видеото „ПЪТЯТ НА ПРОМЯНАТА! (Книга с кауза)“: „Ти също можеш да спасиш живот“! Може ли наистина всеки от нас да спаси живот? Как мислите? Възможно ли е, ако не си премълчаваме, ако не пренебрегваме нередностите, ако спазваме правилата, ако мислим за всички, а не само за нас, ако осъзнаем, че най-ценното всъщност е животът ни? Възможно ли е, ако спрем постоянно да търсим някой да ни е виновен, ако погледнем в собственото си огледало и променим себе си? Ако направим всичко това и ако го правим ежедневно, тогава дали наистина е възможно да спасим нечии живот???

Има и много други послания, разбира се, които въздействат, докосват, привличат: „Шофирай със сърце и разум“ (Фондация „Ани и Явор – ключът е любовта“); „Яко е да си отговорен!“ (Фондация „Стефан Стефанов“); „В живота няма втори дубъл“ (Филм „Това, което остава“); „Обади се като стигнеш“ (КАТ); „Останете живи“ (Георги Стоянов) и още много други…

В нашата кампания искаме отново да дадем думата на децата. И в този ред на мисли децата ще са автори не само на рисунките, но и на посланията към тях. Имаме ли желание да чуем и видим тези послания?

Включете се в нашата кампания. Ние вярваме, че има смисъл!!!

Всеки един от нас може да изпрати дарителски SMS с текст на латиница DMS BEZOPASNOST на номер 17 777 (за абонати на Yettel, VIVACOM и A1). Всеки един от нас може да избере и опцията да направи абонаментно дарение (за целта посетете страницата на DMS: http://www.dmsbg.com). Уточняваме, че за абонати на Yettel, VIVACOM и A1 цената на 1 SMS е 2 лв., за потребители на предплатени услуги 1 SMS е 2,40 лв. с ДДС, за абонаментни дарения стойността е 5 или 2х5 лв. месечно.

Текст: Румяна Георгиева

Не съм сигурна, че този текст ще е много позитивен, но със сигурност ще бъде искрен. Тази година имахме честта да бъдем съорганизатори по програма Еразъм и да проведем седемдневна програма „Train the trainer. Outdoors in Bulgaria“ в село Очин Дол съвместно с Инситута по преживелищна педагогика в Касел. Срещнахме най-различни хора от най-различни култури. Срещнахме най-различни гледни точки и прочити. Имахме весели моменти. Имахме трудни моменти (особено жегата, но не само). Имахме незабравими моменти. Имахме и уроци. За мен като организатор и тренер бих казала незабравими уроци.

Снимката е уловила един споделен и прекрасен момент❤️.

Но… Имаше и нещо, което не успях да споделя и да изкажа. Напрежение. Неувереност. Чувство за малоценност по някакъв начин. Някакъв вид потискане. Премълчаване (уж ми е кауза да се боря с него, пък аз си замълчах!). За пореден път осъзнах, че колкото и да искаш да дадеш, ако другият не е отворен да вземе, нищо няма да се случи. Осъзнах, че всеки, който иска да учи, види и открие; ще научи, ще види и ще открие.   

Защо за мен текстът не е много позитивен? Защото … (май ще си остане в мен)…

Изключително съм благодарна на младия тренер от Института, с когото се запознах, с когото имах честта да работя и на когото имам чувството, че мога да кажа всичко. Който успя да отвори себе си за нашата кухня и култура, да потърси и намери хубавото в тях. На едно момиче с нежна душа, което по възможно най-деликатния начин ме водеше по пътя на нейния свят, на нейните искания и преживявания, по пътя на приемането. На едно друго момиче, което отвори очите и сърцето си и откри посланията на образователната игра „Пътят на промяната“ и което независимо от факта, че живее в страна без този проблем, намери ценното в нея. На същото това момиче, което търси и намира красотата навсякъде в света около себе си. На цялата група от сънародници, които по някакъв начин от първия ден почувствах като приятели. На дамите от други страни, които ми оставиха множество уроци, споделяния и послания. На момичетата от друга една бивша социалистическа страна, които ме зареждаха и презареждаха с позитивизъм. На мъжката част от различни страни, които имаха интересни интереси и споделяния от различните дрехи всеки един ден, през темите за приемането до хората с отворени очи за нашата страна. На царицата на кухнята:) (те всъщност бяха много царици:). На едно момиче, което с навехнат глезен успя да измине огромно разстояние. На момчето и момичето до нея, благодарение на които, ние – останалите – знаехме, че пострадалата е в сигурни ръце. На моето момиче, изградило вече нетърпимост към нередностите и лицата на дискриминацията.

На човека до мен.

Продължаваме по пътя на образованието. С пълното съзнание, че и на изток, и на запад, и на север, и на юг има отворени хора, има хора с предразсъдъци, има хора, слагащи на момента етикетите, има … всякакви. И че ние сме тези, които избираме дали да видим лошото или хубавото❤️!

Текст: Румяна Георгиева

От три години поех по пътя на промяната. Това по някакъв начин съвпадна и с поемането на предизвикателството, наречено докторантура. Таза каузата по някакъв начин се припокри с науката. Двете вървяха заедно. И все още вървят.

До момента има три статии, посветени на темата и на нашата образователна игра. Това са статиите „Създаването на образователната игра „Пътят на промяната“ и „Резултати от проекта „По пътя на промяната“, финансиран от Столична община, издадени в списание „Българска наука“, както и статията „Емоционална интелигентност чрез игра в контекста на пътната безопасност“, издадена в списание „Механика. Транспорт. Комуникации“.

През юни 2025 година се проведе и публичната защита на дисертационния ми труд „Формиране на личностен опит чрез преживяване – вариативни приложни стратегии в дейността на съвременния педагог“. В рамките на емпиричното проучване беше доказано, че образователната игра работи и въздейства върху нагласите на подрастващите спрямо темата път и пътна безопасност. В този текст няма да описвам получените резултати и направените изводи. Искам да остана вярна на себе си (останах такава дори и пред научно жури😊) и да споделя част от емоциите, които имах възможност да изживея съвместно с учениците, участвали в работилниците. Ето някои послания:

• Добре, ние ще се замислим. И после какво? / (ученик от 144-то СУ)
• Постоянно мрънкаме, но в същото време си и мълчим! / (ученик от 144-то СУ)
• Такива неща трябва да учим в училище! / (ученичка от 18-то СУ)
• Моля Ви, кажете в Министерството, че искаме такива неща да учим! / (ученичка от 18-то СУ)
• От мен зависи дали ще следвам себе си или ще правя, каквото ми кажат приятелите. / (ученик от 132 СУ)
• За нас има само три карти – среда, силата на личния пример и огледалото. / (ученик от 132 СУ)
• Не мисля, че нещо ще се промени. Възрастните не искат да се променят! (ученичка от 132-то СУ)
• Играта е за всяка една възрастова група. / (ученичка от 18-то СУ)
• Не мисля, че играта е подходяща за нас. Играта трябва да е за възрастните! / (ученичка от 132 СУ)
• Новото за мен може би беше чувството за вечност. Не се бях замисляла от този ъгъл. / (ученичка от Увекинд)
• Нашето образователно пространство няма нужда само и единствено от уроци, в които ние зубрим и четем даден материал, а от визуални уроци, в които да участваме и да се чувстваме съпричастни. / (ученичка от Увекинд)

Тези изказвания показват, че в рамките на нашите работилници учениците са се замислили, осъзнали са някои неща и биха променили нещичко в начина си на мислене, в своите нагласи.

Тези изказвания, тези срещи, тези думи, тези споделяния … Те са …  Те са …СМИСЪЛЪТ.  

P.S. Снимката е от публичната ми защита в Ректората на Софийски университет.

Текст: Румяна Георгиева